Приятели, пиша ви от стаята, не от сцената. Чашата още е топла. Градът отвън не слуша. Вие слушате. Затова писмото е тук, в дневника.
Не ви дължа шум. Дължа ви това, което остава, когато песента свърши. Усмивката, която идва сама. Тишината, която не е празна, защото вие сте в нея.
Ако сте влезли от Туитър, седнете. Текстът не бърза. Аз съм от тази страна на страницата. Не ви броя като публика. Виждам ви като хора, които останаха.
Благодаря. Не за аплодисмента. За това, че четете, когато никой не гледа. Усмивката е и за вас.