Старият дъб за пореден път посрещаше изгрева край малкото сладкозелено езеро.
Той ставаше свидетел на хиляди съдби и животи, но беше тъжен, че не можеше да участва в игрите, сълзите и всички моменти на радост и тъга.
Старият дъб ставаше част от промените в живота на хората, които живееха наблизо и го посещаваха.
Когато трябваше да си тръгне, да направи място за новото дърво, той получи много целувки, прегръдки и благодарности.
Той потегли на своето вечно пътешествие със усмивка, носещ в себе си подарената му любов.