Изтрих куплет в три сутринта. На сутринта думите бяха по стената на кооперацията.
Песента се казваше временно „Сол“. Солта е това, което остава, когато морето си тръгне. Изтрих третия куплет, защото беше твърде умен за гласа ми. Умният стих е страх, маскиран като стил.
Сутринта, на площадката между втория и третия, някой беше написал със молив точно този куплет. Почеркът не беше мой. Моят е по-нетърпелив. Стоях с кафето и си мислех: или градът слуша, или аз повтарям неща, които вече са казани.
Върнах куплета. Не защото беше добър. Защото изтриването не е същото като отказ. Някои изречения искат да бъдат чути на глас, дори когато ги е срам от микрофона.