Самотната усмивка не е за снимка. Идва над мивката, когато градът вече не слуша. Не е маска. Е малко светло, което не чака компания, за да бъде вярно.
Надеждата стои до вратата без да чука силно. Не ѝ трябва сцена. Аз ѝ казвам благодаря на глас — без публика, без филтър. Благодаря, че не си тръгва, когато остана сама със солта на езика.
Щастието не е празник с гости. То е чашата, която още топли ръката. То е куплетът, който не изтрих. Има го в самотата така, както солта остава, когато морето си тръгне.
Ако четеш това сама — здравей. Усмивката ти не е по-малка, защото никой не я вижда. Тя е доказателство, че си жива в дублажа.