През лятото гледах един прозорец в София и си въобразявах роман. После някой отвори пердето.
Дворът беше тесен като коридор. Пране на третия етаж, котка на козирката, една крушка, която никога не сменяха. Аз живеех една стена по-навътре и си мислех, че ако гледам достатъчно дълго, ще се появи сюжет.
В Париж прозорците бяха към улица. Тук всичко се събира навътре. Затова започнах да записвам: кога светва лампата, кога се пуска вода, кога някой пее — не песен, а нещо между кафе и съжаление. Дадох ѝ име. Дадох ѝ минало в Лион, което сигурно не беше вярно.
На 11 август — рожденият ми ден, глупаво съвпадение — пердето се дръпна. Жена с мокри коси ме погледна право. Не беше героинята. Беше човек, който си суши косата и няма нужда от моя роман.
Махнах се от перваза. Вечерта написах една страница без нея. Излезе по-вярно. Оттогава, когато измислям човек, първо питам дали вече не живее някъде без мен.